основното оцеляване

изисква превъзходно минимализиране

на проблеми и страсти

всякакви мисли подвластни

на емоции щастливи и нещастни

стъпките напред тегнат на душата

защото тя горката

през рамо наднича сърцато

докато се усмихва глуповато

към минало с любов богато

плуват мислите

като промяната в сезоните

блуждаят ли те, горките

ту мръсни, ту невинни те

галят образа ти нежно

в съзнанието ми безнадеждно 

‘сякаш сложно ми се струва

дори цял свят любовта умува

пък тя сгушено сънува

как косата ти бушува

и душата се бунтува

трепти на устните контура

създавайки нашата гравюра.

студ носи се из косите

докат’ вятър бавно бута дните

напомнят защо краят наближава

може би светът го заслужава

плахо той изръмжава

глухо безсилието му натежава

съдбата пък нежно обезоръжава

всяка стража, всеки ключ заключва

знай нещо винаги приключва

а друго пък започва

манията да бъда специален

ме прави прозаичен и банален

противоотрова към самота зная няма

затова се старая 

да балансирам тази амалгама

желая с теб да остарея

да дивея докато живея

тихо да не избледнея

и най-силно копнея

семейно дърво без липси да изградя

с натиска и грешките си да не вредя

научи ме спокойно да вървя

тънките граници да не прекося

и семето на любовта плавно зася

за което от сърце мога

с любов да те даря

от задуха да те освободя

и нежно да ти прошепна

едно тихо и смирено

благодаря.