Писма, като се замисля никога не съм писал писмо към някого. За някого. Концепцията за писмо винаги ми е била много далечна, само по филмите и книгите съм бил свидетел как дядо ти преди 60 години е писал любовни писма до баба ти преди да отиде на полето да оре 10 часа без почивка. Как си е писал за чувствата, за дерзанията, за това как живота може да е красиво нещо дори и преди 10 часа оране. Писане за чувства. Много странна концепция за мен, въпреки че е иронично, имайки предвид колко безсмислени стихчета съм писал през годините точно поради същата причина – чувства. Писането на писма обаче с изливане на чувства вече е от друга висота. Звучи ми по-сериозно някак, не толкова абстрактно колкото стихче. Стихчетата имат прекрасното свойство да бъдат интрепретирани според това кой ги чете и това винаги ми е било някакъв щит. Мотиватор. Да си пиша аз стихчетата без да ме интересува особено много какво реално излиза пък каквото стане. Стана тя каквато стана – изписах бая материал, който за добро или лошо ще види бял свят и на хартия един ден. Обаче това писмо няма за цел да осмисля писанията ми, да обяснява защо аджеба Борислав в тази тъмна нощ е седнал пред бял екран да пише за чувства. Идеята на писмото е да синтезирам всичките си мисли за теб. Към теб. Относно теб. Звучи обсебващо до някаква степен написано по този начин, но реално ти влезе в живота ми обсебващо до някаква степен. До голяма степен всъщност. Иронията е, че бях подготвен. Или не бях, не съм много сигурен. Нещото, което искам да кажа е, че бях наясно, че ще прекарваме доста време заедно и ще се споделят преживявания и чувства още преди да се видим. Докато те чаках на пейката в Добрич докато ти пътуваше дори не към мен в частност.
Влезе в живота ми като буря, ураган, торнадо и други такива резки природни феномени. Зная, че като останалите ми чувства и това е споделено от теб, просто близостта, която чувствам към теб нарастна експоненциално с времето. Бавно, но сигурно оставаш траен отпечатък в душицата ми. Плавно татуираш сърцето ми с тънко красиво перо от древна птица. Рисуваш по душата ми като полярно сияние с голямата разлика, че изкуството ти върху мен не е оптична илюзия. В тези тъмни нощи осъзнавам също, че до някаква степен не е най-мъдрото решение да ти пиша писма имайки предвид всичко, но ако не успея да синтезирам хаоса в съзнанието и сърцето си, няма да мога да се справя със себе си. Има моменти от денонощието, в които дори се чудя дали да не ти пратя просто това писмо без никакво предупреждение и индикация, и да бера последствията с отворена гръд. Спирам се обаче видимо, защото колкото и да копнея за допира ти водещ ме до наркотично спокойствие, което съм чувствал само през най-опияняващите ми моменти, експериментирайки с опиати, осъзнавам, че е прекалено натрапчиво. Аз съм натрапчив като личност, сега като се замисля. Влизам в живота на хората ритащ вратата, запалващ покрива с простовата усмивка държащ огнехвъргачка на рамо изпълнен с детска пакост и чистота. Това само по себе си е може би най-големият парадокс, който мога да си представя, но освен натрапчив съм и парадоксален. Нелеп модерен рицар качен на триколка със счупена задна гума пътуващ победоностно към върха на планината. А планината, осъзнавам моя любима Стефани, е спокойният живот, който всички търсим. А той, драга ми прекрасност, е нещо, което цял живот гоня, но не постигам, нито намирам. Преди да те срещна се чувствах като куче гонещо си опашката в един омагаьосан кръг от ранната ми възраст, когато бе нужно да имам въображаем приятел, нищо, че имах всичките малки дечица в галактиката около мен. Имах нужда от въображаем приятел, за да мога да говоря спокойно, защото фундаментално не съм спокоен човек. Никога не съм бил. Освен с теб. Шок бе за мен и зная, че го знаеш това. Не зная обаче как да го обградя с правилните думи, защото те думите това правят, обграждат дадени материални и нематериални неща в кутия от смисъл. Същият този смисъл, който ми е трудно да илюстрирам с думи докато лежим един до друг в премиум хотел в град, който мразя от дъното на душата си, защото там за малко да умра няколко пъти заради тъпи хора. Трудно ми е да покажа какво се случва в мен, когато стоиш и гледаш на Теодор всичките снимки и те докосват по начин, който дори мен не са ме докосвали. Освен една негова снимка таутирана на ръката ми. Трудно ми е. Ненужно е също така да илюстрирам каквото и да е, защото тишината и неизказаното фундаментално са най-красивите неща в живота, особено когато са споделени и нежни. Същата тази тишина, която пронизва и покоравя съществото ми във всеки един момент, в който ми се усмихнеш с чаровната си усмивка и дълбоките ти очи.
Не зная как да пиша писма. Не зная как да пиша генерално. Единственото, което зная е, че трябва да пиша за теб, на теб, с теб, върху теб. Трябва да върна изкуството, което ти жигосваш вътре в мен. От чувства не разбирам, с любовта цял живот не сме особено добри приятели, но с изкуството винаги съм бил в романтични отношения. Нека тези романтични отношения ги предам към теб и света, защото ти си вселена. Ти си цветето без похлупака, защото чисто и просто нямаш нужда от похлупак. Разпръскваш цвят и мирис около теб за разкош на един счупен свят изпълнен със сган и немощ.
Нека бъда твоя не толкова малък принц.
Винаги твой,
Боби.
ПП: Слушам Nujabes – Reflection Eternal и искам да ти прошепна следващия път като се видим докато се прегръщаме “You are a flower, you are a river, you are a rainbow.”
