Завивам се през глава. Но този път не с нещо материално, детайлно. Нито омайно. Завивам се с теб небитие. Защото аз съм теб. Аз съм сам. Там. В пространството. Медитиращ. Но защо? Защото всичките хора в главата ми и в мислите ми не разбират. Нищичко. Не знаят какво е да левитираш без да съществуваш в материя, която реално не е илюзорна. Изпаднал съм в транс, движещ се в бавен каданс, с магнитен резонанс. Просто се рея, разбирате ли ме. Рея се като есенно листо по нежния полъх на вятъра. Чувствам се част от всичко. Не знаете какво е всичко, нито какво съдържа. Но знаете, че участвате в него. Запълвате го със себе си и чувствата си. Опиянявам се от факта, че вече всичко е спокойно. Трайно създадох в себе си онова, което търсех в други. Създадох достатъчност. Реалност. Аз съм Аз. И цялостта ми не се нуждае от други чужди. Нито от външни чувства и набези. Просто пръстите ми се вплитат в същността на света. Аз и света сме едно. Цяло. Умряло и преродено. Пълно и нежно. Същество.

Аз съм бог.

Своя собствен.

Палач.

Спасител.

Старец.

Труп.