манията да бъда специален

ме прави прозаичен и банален

противоотрова към самота зная няма

затова се старая 

да балансирам тази амалгама

желая с теб да остарея

да дивея докато живея

тихо да не избледнея

и най-силно копнея

семейно дърво без липси да изградя

с натиска и грешките си да не вредя

научи ме спокойно да вървя

тънките граници да не прекося

и семето на любовта плавно зася

за което от сърце мога

с любов да те даря

от задуха да те освободя

и нежно да ти прошепна

едно тихо и смирено

благодаря.

обгърнат в дим

танцуващ без грим

в позиция прим

се издигам като комин

слушайки гласове измежду рифове

лекувам всякакви любовни тифове

лутам се, тичам и играя

да остана дори не се старая

защото знам, че рано или късно в рая

ще се рея и ще грея

затова смея

да те разпитам

да остана или си заминавам?

ти човече на съдбата

с върбова корона на главата

рееш себе си из росата

в търсене на красотата

намираща се измежду ръждата

скрита там под тревата

до звуците на водата

където положил съм си ръката

да ти намери главата

и да я потопи в мечтата

свързана с обвързване на сърцата

и прекратяване на тъгата

ах, тя забравена ще е горката

изпратена на заточение в пещерата

на самотата