Ако трябва да съм откровен с Вас, неистовата публика, ще трябва да си призная, че след пагубното ми спиране на писане преди около 5-6 години съм доста резервиран към създаване на поезия, че камо ли проза. Прозата е странно нещо за мен. Вярно, няма нужда от оформление, обаче същевременно трябва да издава някакъв смисъл. Изпраща дадено съобщение. В най-лошият случай, поне да е структурно подредена. Уви, този ми опит, най-вероятно няма да изпълни тези важни правила. Както и целият ми живот, и писането последно време ми се превръща в нещо хаотично, и леко пренебрегнато. От друга страна си купих журнал, или както българските човечета го наричат – дневник, което само по себе си е някакво доказателство, че съм се завърнал към писането във форма, която ми бе непозната до сега. Тук обаче ще има, както обича един близък мой приятел да се изказва, лирическо отприщване.
Работата е там, драги ми смехурко, че нещата прогресивно отиват към тотална анархия и безхаберие. Амалгама от неистова нужда хората да бъдат чути, оценени, харесани и разбрани. Всеки всеячески всякак се е вглъбил в своя собствен виртуален профил и отброява времето, което ще му трябва да отключи следващото ниво на развитие. Своята дигитална личност. С дигитални слова. Дигитални картинки. По дяволите, дори и дигитални портфейли. Не твърдя, че техническият прогрес е лошо нещо, напротив, с радост приемам всяка нова технологична победа на универсалния ни ум. Имам проблем с масата. Хората, както в повечето случаи в историята, успяват по много умел и изкривен начин да изменят зададената употреба на дадена услуга или продукт спрямо своята сбъркана представа за света. И тук идва интересната част – всичко е домино ефект. Сбърканата представа идва от нежеланието за знание извън нормите на обществото, което пък само по себе си произлиза от зададените им привилегии. И така в кръг. Въртим се като пумпал неизбежно към разрушение. Повечето хора, които ме познават са наясно, че обичам да се изразявам в метафори, аналогии и имам странен изказ, затова ще приложа тази любима моя част от характера ми в действие, когато дам такава метафора и тук. Ако човекът отиде в джунгла пълна с маймуни и им помогне да открият огъня, и да го интегрира в тяхното ежедневие, с времето маймуните ще станат пиромани, и ще се изгорят помежду си. Ние сме маймуни не само в биологията, неистова публико.
Не зная дали тези ми вярвания биха ме направили нихилист, антинатанист или други завоалирани думички и термини дадени ни от по-умни от мен личности, обаче в едно съм сигурен – дори и да греша, не съм далеч от истината. Не мога да определя от кога започна да се изигражда тази ми визия за света – мрачна и отвратена. Да, думата е отвратена, драги ми смехурко. Чувствам отврат, когато наблюдавам най-ежедневни случки около мен. Най-простите примери биха били например случайният чичко, който твърди, че маските са за робите, как той е много буден и как всички сме мишки. Или пък учениците подиграващи се на малкото момиче с очила и плитки. Много неща са, малките детайли говорят много, в повечето случаи. Това са примерите, които ми идват на prima vista. Обаче, интересната част от всичко е, че способността да забелязваш тези негативни неща в живота, като цяло не пречи и на противоположното. Красивите неща в живота също не са малко. Никога не съм го твърдял. Единственото, което в скромният ми опит от живот, който насъбрах, е, че негативите прогресивно и постепателно печелят битката си срещу положителните. Може би последно време, последните години, е доста показно това. Болести, вируси, погроми, бомби, расизъм, рязко разделение между икономическите класове, природни бездствия и новите Star Wars. I really hate the new Star Wars movies guys. When I think about it I really hate the old ones too. Абе нещата са цъфнали та вързали, както българите бихме казали.
Почвам да се губя в думите си и мисля, че е време да стигнем до заключението ми. Нещата не са окей, не ви вярвам, не ви мразя, не ви и обичам. Нямам надежда за вас, нито за себе си. Умопомрачително плоски сте, недъгави и пошли. Нещата колкото могат да са красиви, толкова и грозни, и Вие всички се възползвате от това, като осирате ситуацията си ежедневно. Ако мога да ви ударя шамар да се усвестите, с удоволствие бих, но не мога. Единствената причина да продължавам напред е злобата, която чувствам към това, в което светът се превръща. Или винаги е бил. Абе стоейки в 5 часа сутринта слушайки Run The Jewels 4 бих отбелязал само, че писателите твърдят, че любовта е едно от най-силните емоции, които биха могли да мотивират човек да продължи напред, но същевременно, според мен лично, злобата и омразата може да са положителни за прогреса. Не злоба и омраза към народа и света. А злоба и омраза към това, в което се превръща. Към всички тези неща, които изброих. И не само. Защото тази злоба и омраза се превръщат в любов след като енергията, която си получил от тези негативи те накара да промениш неща. В своя свят. И в нечий друг. Тогава има любов. Иначе не. Омраза. За Вас. И за всички. И на хората, които харесват Star Wars мога само да кажа едно – заврете си чужд дебел фалос в сфинктерите.
За финал бих отбелязал – да си ебете майката и Вие, да затворите вратата след себе си, и да не ме четете никога, защото сте плебеи. Не съм способен на други последни думи към Вас.
Пистолет и юмрук във въздуха!
Sic parvis magna.
Б.
