Иска ми се само с изричането и признаването на реалността нещата някак да се оправят от само себе си… Като че ли осъзнаването помага по някакъв начин? Нищо не помага. Вече 29 години. Нищо. Не съм свършил нищо. И не мога и да свърша. Нямам сили, нямам мотивация. Нямам радост. Нямам СИЛА! Нямам си нищо. Иска ми се да запилея всички вещи, да изгоря всичко, да изтрия съществуването си. Дали така някой би ме разбрал? Дали би ми помогнал? Дали пък няма да олекна и да преминавам през битието по-лесно? Искам да съм друг, не искам себе си. Не искам този живот, тази пустош. Не искам нищо от това. Искам да отрежа корените си.
Виж ме, в големия град. Затворен. Не мърдам от това канапе. Дори и до тоалетната не ми се ходи, когато напира. Всички са толкова живи, щастливи, или поне намиращи смисъл, доставящи си радост. Какво ми е на мен?
Не ми стиска дори да се хвърля отнякъде – та нали ще боли, а аз се опитвам да избягам именно от болката. Сигурно съм прекалено егоцентричен, за да си посегна отново. Само това ми остана – писането. Залъгващото усещане, че говоря на някой. Който ме разбира. Естествено, че ме разбира – говоря на себе си.
Студен съм. Горещо ми е. Кръвта ми не върви, а въздухът е прекалено тежък. Когато се изправям, сърцето ми екзалтира. Когато вървя и ударите му ми причиняват болка. Фонтаните отвътре се усещат като чукове отвън. Вече не знам къде съм, не съм сигурен кое е реално. Колко пъти съм се замислял за хората, които са изпадали в такива състояния. И винаги някой от тях има да каже как в такива моменти се проявява нещо. Как това и онова ги е спасило. Как благодарение на дадено събитие, нещата са се променили. Винаги се чудя какво ли може да ми се случи на мен? И защо никога не се случва.
Искам да заспа завинаги. Така няма да съм уморен от себе си. Няма да се налага да се оправдавам пред себе си. Да се мъча да се изправя на колене и да повярвам, че мога. Това е прекалено трудно за мен. Колкото по-дълбок се опитваш да правиш живота си, толкова по-бавно стигаш дъното. И все ти се струва, че вече е време да дойде оттласкването, а ти просто продължаваш да дълбаеш. Празнината става все по-голяма. Докато не те засмуче.
Краят е близо, когато всички се върнем там, откъдето сме дошли.
