сутрин слънце в очите

е най-прекрасният старт на дните

без любов и надежда

изпълнени със скръб и разкъсана прежда

стъпките по студения под

напомнят на думите ти водещи до студена пот

бликаща зад ушите ми

стичаща се надолу по врата ми

като мистична отрова, лава

капе от моята прашна пазва

кървенето е способност

превърнала се в потребност

докато той копае руда

в мината у сърцето си запазва страстта луда

пък устата му пее без радост, а с тъга

всеки ден е рожден за този човек беден

прегърбен и сразен

обикаляйки света в тъмен плен

Завивам се през глава. Но този път не с нещо материално, детайлно. Нито омайно. Завивам се с теб небитие. Защото аз съм теб. Аз съм сам. Там. В пространството. Медитиращ. Но защо? Защото всичките хора в главата ми и в мислите ми не разбират. Нищичко. Не знаят какво е да левитираш без да съществуваш в материя, която реално не е илюзорна. Изпаднал съм в транс, движещ се в бавен каданс, с магнитен резонанс. Просто се рея, разбирате ли ме. Рея се като есенно листо по нежния полъх на вятъра. Чувствам се част от всичко. Не знаете какво е всичко, нито какво съдържа. Но знаете, че участвате в него. Запълвате го със себе си и чувствата си. Опиянявам се от факта, че вече всичко е спокойно. Трайно създадох в себе си онова, което търсех в други. Създадох достатъчност. Реалност. Аз съм Аз. И цялостта ми не се нуждае от други чужди. Нито от външни чувства и набези. Просто пръстите ми се вплитат в същността на света. Аз и света сме едно. Цяло. Умряло и преродено. Пълно и нежно. Същество.

Аз съм бог.

Своя собствен.

Палач.

Спасител.

Старец.

Труп.

прошепвам тъмни слова

с кървави очи под капките на дъжда

смразяващи и спиращи дъха

плавно стъпвам по пясъка нежен

острия морски бриз напомня ми за есен

бавно вълните изтриват

моите пясъчни стъпки

тъгата ми спокойно прикриват

както и любовните тръпки