празен поглед

разтапящ всеки лед

празна душа

с която трудно се диша

празна глава

блокираща успешно гнева

празни мисли

блуждаещи в спомените мили

докато моя празен живот

се препъва като в някой смешен анекдот

не знаех как охаеш

какво е да желаеш

всяка топла прегръдка

всеки затаен дъх

жаден оставам след всяка глътка

от спомените на емоционалния връх

ах, така изгжледам когато

за любовта ти копнея сляпо

страхът от самотата

движи напред краката

потулва сянката зад стената

всичките частици на сърцето ми размята

по мокрият под настинал

като душата ми изстинал

температурата на тялото ми се понижава

май краят наближава

аз и ти, ние, вие, те

пристъпват в мъглата

потапят се плавно в реката

да уважат този древен ритуал

без недомлъвки и скандал

поглъщам речната вода

дробовете ми се пълнят с изящна красота

и се питам “До кога?”

ще бягам от врага

до кога ще го гоня от прага

очите ми се пълнят с влага

когато сърцето ми разбере

че врагът, когото ненавиждам

съм се оказал самият аз, без да се виждам

аз съм агонията, аз съм смъртта

аз съм трагедията, аз съм греха