ти човече малко

си началото, края и амалгамата на това жалко

тяло, изгоряло и изветряло

благо, мургаво и остаряло

търсещо объркано и сляпо

твоето нежно и скъпо

телце като перце

реещо се из въздуха

като листо по вятъра, който така плавно духа

изцелявайки ми слуха

объркано аз си мисля

докато малкото ми мозъче не се вкисне

защо, защо, защо

хора с потенциал като дърво

можещи да изградят стабилно стъбло

се държат като пълно лайно

защо, защо, защо

вие предавате се така пошло

поради причини простовати

заради това, че сте упорити инати

се превръщате в овце с мъничко сърце

като малко и глупаво човешко петънце

не съм ли просто един камък

търкалящ се към пустия ти замък

блъскащ се неистово като глупав балък

в студените каменни стени с блясък

отчаяно да запали ярък пламък

тънък и дързък писък

от на сърцето стражите ти се чу с трясък

защото стрелата от моя ловък лък

прокуди всеки твои ужас ярък

полагайки началото на живота ни сладък

можеш да бъдеш

просто да бъдеш

едно цяло

в едно общо тяло

завито с природно одеяло

хаотично и пъстро

непокорно и чевръсто

като студения полъх на вятъра

и бързия струй на ручея

и накрая от благ сиромах

се превръщаш в Шаолински монах