Понякога нещата просто са такива каквито са, но нека започна по същество, няма нужда от излишни думички и обясняванки. Ушите ми пищят. От седмици. Вероятно е първият признак, когато лудостта се прокрадва. Нервната ти система започва да отказва. Светът се изкривява. Звук и картина. Черно-бяла картина пречупваща се през най-цветната ми призма.
Чувствам се като Алиса в Страната на онези Чудеса, за които само се пише по детските книги. Като розата под стъкленият похлупак, който Малкият Принц така върло пази. Живота ми се върти като колело в кръг. Омагьосан. Колелото на късмета. Без късмети. Всяка надежда тук оставете. Без надежда, но пък помня. Спомням си всичко. А то е една амалгама примесена от тъга и някакво щастие, неопределимо. Биполярност. Ин-ян. Уроборос. Лами, змейове и герои. Преплетени по неразплитащ се начин.
Живот ли е, какво е не знам, че да го описвам. Знам само, че много живи умряха, а аз стърча. Тук. Безцелно. Лутайки се ден подир ден в зиг-заг като алкохолик пред колапс. Търсейки финалният бос в играта. Последното ниво. На последната трудност. Да намеря изходът. А пък то какво. Стъкла и дим.
Изход няма, щастието е оазис и контрола е илюзия. Живеем в странно време изпълнено с дузини полове, ненужни наранени чувства, противна показност и желание за внимание до умопомрачение. Грозно ми е. Всичко.
Живот ли е…
