силна и вилна

като летен нежен полъх

изобилна и стабилна

горе в подножието на планинския връх

открадна тя със своя дъх моя дух

и с тътен глух чух замаха й с нюх

увивайки чувствата ми у своя топъл кожух

изпълнен със зелен мокър мъх, обич и уют

небрежно, но неизбежно създаде нашият приют

през хладните вечери

обвити от липса на сън

мисли режат кат’ еничари

сърце в глух звън

/

а слънчевите дни плахо

изкарват душата навън

докат’ лъчите галят кожата тихо

емоциите кънтят със силен гръм

/

неизбежно преплитат се те със свян

кат’ уроборос, че чак в ин-ян

получих прекрасното X
следователно вече съм бог
в джоба с частицата Хигс
няма как да изгубя облог.

сполетя ме ужасното Z
защо гнусотии все на мен
всеки ден има вкус на оцет
всичко дишащо тук е кретен.

случи се нещото Y
с причини, но просто така
чу се ура, чу се лай
всичко се чу, чак до A

попов

представи ни се с няколко думи.
излъжеш ли, е, пак си ти.
обичаш ли чесън, локуми?
всъщност, това го спести.

човекът преди теб ли? мим е.
затова ни забави, прощавай.
кажи само своето име,
а после – какво означава.

попов